Казват, че за раждането жената се подготвя физически и психически с месеци. Това се оказа съвсем вярно и също доказа, че няма как да се подготвиш за непознатото. Като прилежен бъдещ родител изгледах целия ютюб на тема бременност, раждане, бебе, та и на живо раждане присъствах в един от трите дни, когато ми се наложи да лежа за задържане. По- подготвена нямаше на къде.

Още от първите редове знайте, че историята за раждането на моето вече почти три месечно бебе е кратка и съвсем безинтересна. През бременността непрестанно си повтарях, че не искам драма. Историята ми да взима ума на приятелите ми беше нещо страшно за мен. В крайна сметка желанието ми се сбъдна.

Всичко започна в 38-мата седмица от иначе съвсем обикновена и нормална бременност. Още след един сън в третия месец ми зажужа муха в главата, че ще се случат нещата по- рано, което пък предизвика някъде под пластовете хаотични бременни мисли и емоции един страх, че ще се случат прекалено рано.

38-ма седмица се виждаха вече заплашителни хълмчета при измерване на тоновете и не само се виждаха, ами и контракциите ме караха да им обърна внимание. На 21-ви юли, петък, усещах леко по- силни контракции от обикновено, но нищо не ме притесняваше. Същия ден в 3 часа имах консултация при израждащия лекар, от където си тръгнах с информацията, че вече съм с 4 см разкритие. Изненадах се колко било лесно да се стигне до 4 см в сравнение с всички истории за които знаех. Уговорката беше да видим какво ще стане, но може и да не се случат нещата в същия ден.

Деня си продължи съвсем нормално, полежах си пред лаптопа, похапнах си диня, вечерта даже бяхме в близкото заведение на вечеря с приятели. По време на вечерята започна да ми става неудобно да седя, въпреки че участвах в разговора изпитвах нуждата да се полюлявам. По пътя към вкъщи усещах, че ситуацията започва да става сериозна, но все още поносима.

Към 10 ч вечерта се приготвих да спя с яснотата, че това най- вероятно няма да се случи. Към 11 и 30 нещата започнаха да стават интензивни и полюшването от крак на крак не вършеше работа. В този период получавах на всеки 10 мин въпроса „Да ходя ли да взимам колата?“. Отказите ми бяха изключително категорични в началото и с минаването на времето преминаха в леко поклащане на глава. Не исках да отида по- рано от колкото трябва, защото така щях да прекарам по- малко време без мъжа ми в този процес.

В момента, в който мъжа ми затвори входната врата зад себе си, след като тропна с крак и заяви, че ще премести колата по- близо, аз си хвърлих най- бързия душ в живота ми и за секунди бях готова с чанти в ръце. Минаха шестте минути най- мъчително возене в живота ми и вече сме в болницата.

На входа на болницата ни посрещна обърканата охрана и не иска да ни пусне. Докато подскачам от крак на крак и ходя в кръгче (не, че помагаше), чувам как звъни в генекологоята с думите „Епа, тука няк’ви чужденци са дошли да раждат.“ Нямах сили да се смея, а се молех на всички всевишни генекологът ми да вдигне телефона за да не родя на стълбите пред болницата. Няколко минути по- късно вече съм в родилното отделение, мъжът ми изоставен в чакалнята.

Официално приета някъде към 12 часа през нощта с 7 см разкритие, прилежно вързана за машината за проследяване на тоновете. Докато протичат контракциите ми и чакахме израждащия лекар, някой е решил, че е много забавно да мислиш за работодателя си, здравната осигуровка и други купища бюрократични факти, ей така просто да не скучаеш докато се гърчиш в леглото.

Лекарката пристигна и забавата започна с пукането на водите ми. Самата процедура беше съвсем безболезнена, а усещането удовлетворяващо, приятно и топло. Посмях се на ум как коремът ми издиша като спукано балонче. Смехът си отиде бързо, когато контракциите се усилиха многократно. Нямаше болка, но интензитета на стягането беше неописуемо и имах чувството, че искам да изляза от тялото си за да избягам от наситените усещания. На страничните наблюдатели съм изглеждала изключително спокойна, щом от неонатологията дойдоха да проверят как вървят нещата и след бърз поглед от вратата решиха, че могат да отидат да си поспят за тази нощ. Явно крещенето е барометарът на контракциите и по тази логика, моят показваше нула.

Така секунди и сякаш часове, пак на мониторите за следене, ме поглъщаха усещанията. При контракциите ми се искаше да задържам дъх, но едно напомняне от акушерката ми беше достатъчно да разгръщам дробовете си както никога до този момент. В йогата всичко е дишане, в раждането също, а тялото ми беше тренирано с години да се подчинява на тази важна команда. „Дишай!“

Освен дишането ми помогнаха надписите на стената срещу мен. С различни шрифтове, размери и цветове бяха изброени “ сила, решителност, търпение, успех, доверие…“. Контракция след контракция тези думи се въртяха в съзнанието ми и ме успокояваха.

Не след дълго тялото ми взе превез и реши, че е време да напъва. Накараха ме права да минат три контракции и след това да отидем в родилната зала. С ръка на сърцето казвам, че бяха толкова силни, че ми се подкосяваха краката. Броях ги, мина една, втора, трета и докато започваше четвъртата си мислех само „Нали бяха ТРИ, защо ме излъга!“

Няколко крачки ме отведоха до родилния стол. В инструкциите за напъни съветват да не се затварят очи и стиска лицето. Даже имах сили да се пошегувам нещо и при първия напън, разбира се, стиснах очи. Поледва припомняне и ги изстрелях широко отворени. Сама решавах кога е време за напън, а усещането беше удовлетворително и приятно. Трябваха ми четири контракции по три напъна и всичко приключи в 3 часа и 9 мин.

Дупето и най- ръбестите пети видях на масата до мен. Това беше моето бебе, а аз лежах в блаженство и спокойствие, докато една мисъл не изплува „А сега какво ще го правя това човече?“

Четири повърхностни шева за украса по- късно, завита с одеало, получила вода и телефона си (още на родилния стол) ми донесоха едно вързопче. Жадна, сякаш бях тичала 10 км, с подути устни, цялото ми тяло беше изпълнено с енергия.  Смачкано малко личице с трапчинка на носа и една ръчичка беше всичко, което се виждаше от моето бебе. Няколко минути прегръдки, снимка за роднините и неуспешен опит за кърмене (защото предпочете ръката си) го взеха обратно.

Преместиха ме в стаята ми с думите „Браво момиче, ти си направена за раждане, недей да оставаш само с едно детенце.“. Засмях се, а в главата ми беше “ За сега ще си почина малко.“. Така, удобно в мекото легло с топла чаша чай в ръка, на тъмно, лежах с ококорени очи от адреналин и чаках да стане светло за да го видя пак.

Колко време траеше раждането? – От приемането ми в родилното до неговата поява отне три часа.

Болеше ли? – Не мога да говоря за болка. Усещанията бяха много, различни и връхлитаха едновременно. Имаше силно стягане, но не и болка. По време на контракциите се чудех дали ще мога да изтърпя още и можех, много повече.

Напъните? – Казват, че трябвало да се прави както, когато ходиш до тоалетна по голяма нужда. Не мога да се съглася с това. Ако сте правили Кегел упражнения ще знаете кои мускули ви трябват и това ще помогне да задействате тях. Поне при мен беше така.

Болка при пукане на водите? – Неусетна процедура с приятен резултат.

Страх? – Страх ме беше от неизвестното. Страхът остана на входа на родилното, после нямаше време за него.

Екип? – Бях избрала само израждащ лекар, но акушерката на смяна ме пое, беше през цялото време с мен и водеше раждането. Израждащият лекар само ме заши. Истина е, че лицата на тези хора не се забравят цял живот, а аз ще добавя и това на третия човек в залата, а именно прекрасната санитарка, която ме укоражаваше чак до изписването ни.

Срам? – Срамът заедно със страха остават на входа. Помогна и фактът, че бяха само четирима човека в залата.

Крещене? – Нямах желание, нямах и нужда да си хабя енергията за викове, които знаех, че никак нямаше да ми помогнат.

Пак? – Въпреки че всичко се случи по най- добрия начин, не съм готова пак да си го причиня. Не заради самото раждане, а заради възстановяването, което ме раздели с бебето ми за 7 дни и спря кърменето за 15. Трябва ми вълшебен прах за амнезия за да се престраша скоро отново.

 

Това е моята хаотична история, защото и самото изживяване беше такова. Един сън, който преминава като миг и после светът се завърта с грижата за един нов живот.

Успех на всички, на които им предстои това предизвикателство, знам че ще се справите  с вашето неповторимо изживяване.

Майките, спомнете си с благодарност, за този труден ден, в който сте заслужили своето дете.

Нека не ни е страх от непознатото, а малки съзнателни крачки ни водят към мечтите!

 

Намерете ме в :

Instagrammira.bg

Facebook@miraonline.bg